Академик Людмил Стоянов
Академик Людмил Стоянов е Людмил Стоянов (Георги Стоянов Златарев), български поет, прозаик, публицист, филолог, литературен критик и преводач.
Роден е на 6 февруари 1886 година в с. Ковачевица, Благоевградска област в семейство на селски учител.
От 20-те години на 20 век развива активна публицистична и литературна дейност. Участва в Балканската и Междусъюзническата война. На фронта заболява от холера.
Напуска този свят на 11 април 1973 година в гр. София.
Литературният му дебют е на страниците на сп. "Художник", където публикува лирическия цикъл "Замръзнали цветя". Става съредактор на сп. "Хиперион" и "Везни". През 30-те години на 20 век активно участва в антифашистки прояви, в Международния конгрес за защита на културата и мира, който се провежда в Париж през 1935. Обвинен, че не е патриот, жестоко е пребит от офицери, забранено му е да публикува свои творби и статии и е интерниран в Пазарджик, а по-късно и в Сомовит. След 9 септември 1944 г. е назначаван на отговорни длъжности в институциите на изкуството и науката.
Председател е на СБП (1946 – 1949), академик (1946). Директор на Института за българска литература при БАН и един от неговите основатели (1948).
Остава в литературната история с творби като "Меч и слово" (1917), "Видения на кръстопът" (1914), както и със следвоенните си произведения, които бележат сериозен прелом в творчеството му - „Холера“, „Сребърната сватба на полковник Матов“ и т.н.
Изявява се и като драматург и преводач. Превежда целия Лермонтов и голяма част от Пушкин, както и руския героичен епос “Песен за похода на Игор”. Преводач е на Толстой, Достоевски, Тургенев, Шекспир, Байрон, Балзак и др.
Автобиография
Поезия
Ти бе жестока, бе всесилна,
когато в онзи скръбен ден,
към твойта обич всеобилна
пристъпих, майко, изранен.
Ти не изми горещи рани,
сърдечен ропот не приспа,
и мойте скърби неразбрани
осмя пред сляпата тълпа.
У теб не бях аз недостоен,
а може би, най-верен син,
но ти, уви! – палач спокоен –
сред път остави ме самин.
И в мрачни есени и зими,
под дъжд и сняг, под зной и мраз,
аз чувах химн на херувими,
но то не беше твоя глас.
То бяха вопли на безкрайна,
неутолима самота,
пред пепелта на скръбна тайна,
зовяща Бога и смъртта!
Но аз не хвърлих ядна хула
и твоя лик не опетних –
ти моя стон не би дочула,
ни моя окървавен стих.
Ти шествуваше властна, строга,
по своя път богоизбран,
но тук, в сърцето си, до Бога,
аз пазя твоя талисман.
Из него светла обич блика,
звено свещено между нас:
без мене ти си пак велика,
ала без теб – какво съм аз?
Тия стъпки по жълтия пясък
ме извеждат във вашия стан.
Приемете ме в своя керван,
в своя поход към слънце и блясък.
Тайна сила влече ме към вас,
от копнеж по незнайното болен;
поздрав, степ, и сполай ти, о, воля,
конско цвилене, яворов саз!
Ще обходя широкия лагер
по-чевръсто от ваште момци:
под луната ще пеят щурци,
ще ме лъхне среднощната влага.
Като сока на земните жили
ще избликнеш, задрямала кръв,
и ще бъда в игрите ви пръв,
във гонитби край спящи могили.
И, погълнал пустинната шир,
ще избързам при буйния огън,
ще ме срещнат там старците строго,
младежта ще ме викне на пир.
Ще забравя тогаз, може би,
за земята, в която израснах,
дето вихрена младост изгасна,
дето страст и любов похабих.
Не, не искам назад да се върна,
в оня мрак и в ония блата,
да се върна в съня и смъртта,
моят дух дето броди посърнал!
Дето ръфат блуждаеща памет
като псета безсмислени дни…
Дайте, дайте ми ложе-гранит
и възглавница дайте от камък!
Но, във здрача, отпуснал коси,
ще ми шепне незнаен гадател:
- Ще възлюби отново земята
и народа си - блудният син.
Ти чакаш покорна; болят бледо-кървави рани
и ниско небе се навежда с враждебни угрози.
О, спете под тия долини, надежди желани!
Окапвайте в есенна жалост, о, кървави рози!
По стълби гранитни аз слизам, деня догорява,
тъмнеят се кръстове черни и братски могили.
Угасна, угасна без блясък великата слава,
и нощ се разстила - където тръби са тръбили!
А вихър ме брули и носи безрадостна песен,
и вечно, и вечно възпламва горчивия спомен.
О, майко, синът ти с любов е над тебе надвесен,
велик, като теб - като теб, уязвен и бездомен!
Не зная ще зърнем ли слънце и ярки лазури
и ще ли целуне утеха челото ми бледо.
Но пак те обичам, аз вихър съм в твоите бури -
ти падна не в ден на сражение - в ден на победа.
Аз съм последен цар на мойто племе,
на волност царствена последен син!
Аз се венчавах с митри, с диадеми,
но чашата ми пълна бе с пелин.
Душата ми надмина свойто време
затуй, че бях избранник, бях самин;
и никой храбър, никой властелин
от мене скиптъра не ще приеме!
Заспи в праха, душа, в самия ад!
От нас се дигна милостта Господня,
ний - жители на черна преизподня!
Грядущето е хаос непознат,
и с тежестта на векове грамадни
лежат над нас сурови, безпощадни!
О, нощ на града, среброзвездна, безбрежна!
Ти дойде смирена и чакаш метежна;
и тъй безнадеждна, дори не узна
тъжовния взор на далечна луна.
Аз бях като сянка забравена горе,
и вятъра люшкаше димни простори,
а долу града бе тревожен и млад,
пиян и магесан бе нощния град.
И - факли след пира! - последни огньове
догаряха бавно. Но празник чаровен,
не спираха свойте безумни игри
Наслада и Горест - две родни сестри.
Аз плаках за всичко, що вече не помня.
И мъртвия блясък на мисъл бездомна
откройваше мойта самотна страна
с пустинните степи и ледна луна.
Октомврийската вечер ни свари
С тайна, уви - неизповядана,
С тайна, скъпа, като пролетта.
Доизгаснаха късни пожари,
А ти остана все тъй загледана
След заветна мечта…
Ний стояхме високо-високо,
И пред нас и зад нас
Планините бяха мрачни гробници
И града - чудовище,
Което само убива своите рожби.
В тоя миг се издигна, за укор,
Златния сърп на луната
И земята целуна тъй нежно, тъй нежно!
И стана, що бе неизбежно:
Ти се притисна, потръпна, отпусна глава…
И вятъра плачеше в сухата, жълта трева.
Между скръб и надежда
Моя друм ме извежда
Към безродна, безбродна земя :
Дето вихри блуждаят,
Дето сенки ридаят
И душата бленува сама!
Но нататък аз гледам,
И се взирам с неведом
Вкаменен и тъжовен въпрос:
Там са в кърви облени
Мойте дни неживени,
И аз пак ли ненужен съм гост?
Аз стоя при огнище
На безумни и нищи,
Глухо бий погребалния звон;
И върби се навели
Над води онемели,
Не полъхва ни шепот, ни стон.
В тия дебри враждебни
Нашто минало дебне!
О душа - в тая ледна мъгла:
Него ний ще отключим.
С него ний ще обручим
свойте бледни, тъжовни чела!
Където съм аз, не цъфтят
Цветя на невинност, мимози, -
Ни в здрача към мойте чертози
Извежда спасителен път.
Звездата ми спи, и луна
Зад кобна дъбрава заспива,
Татул и пустинна коприва
Пониква от мойта злина.
Там мойто самотно сърдце
Пролива пенлива отрова,
И, смътно възмогнат, отново
Аз кърша безсилно ръце.
И глухо, без ехо, без зов,
През вихри, и горест, и есен,
Залязва, над бездни понесен.
Миража на мойта любов!
Нощта заметна черния покров,
Нощта приспа пустинята, царица!
Но твоя взор е пламенна зорница
И твойто знаме над света - любов.
И с ужаса на поразена жрица
Припадна на открития алков:
Последен стон, последен тръпен зов!
И жадна из нощта зави лъвица.
Но пурпура на устните стои!
И погледа все тъй любов струи,
А образът е бронзово-ахатов.
Среднощний час разлива сън и злато
И бавно шепне, сякаш плаче, Нил,
Астарта възгоряла отразил.
Разлюля гигантски плещи неизгледен Океан
И тризъбеца ми тласна, и понесе се пиян.
Над безбрежната пустиня, „милост, милост, Посейдон”!-
Молят бледни нереиди и смутения тритон.
Белия пожар беснее, рухва яростна вълна
Морските коне лудуват, броди призрачна луна.
И до нея да достигнат, до магичния й път -
Водни планини се дигат и отново се рушат.
Тя се носи из неземни златооблачни дворци,
И в Полукса спрели поглед, бдят изгубени плувци.
Приказка вълшебна шепне снежна пяна на брега
И примръзнали сирени свирят с трепет и тъга.
Утро, утро посребри
Върхове и канари.
И лети неспирен трен
Срещу кървавия ден.
Над гранитен истукан
Бледни рози вият стан.
Бледни рози ще умрат
Под кънтежа на денят!
Проза
⇢ Откъс от романа "Холера" (1945 г.)
Литературна критика
⇢ Две основни течения в българската литература (Публикация в сп. "Везни", 1920-1921, кн. 1.)
⇢ П. К. Яворов - Поет на любовта и смъртта (Публикация в сп. "Хиперион", 1932, г. III, кн. 9.)
Литературна история
Електронни книги
⇢ Димчо Дебелянов: Поет на жизнения подвиг (Публикация 1926 г.)
Визуални изследвания
⇢ Пътеводна звезда (За неоромантизма) (Публикация в сп. "Хиперион", 1923, №1. )
