ИСТОРИЯ
1971 г.
118. СУ е основано през 1971 година като основно училище. Негов пръв директор е г-жа Гинка Йонкова, а зам. директор – г-жа Иванка Генова. Още от първата година възпитаниците на училището показват среден успех много добър 4,87.
1973 г.
Училището става ЕСПУ и има първи випуск горен курс. Назначен за заместник директор е г-н Димитър Калайджиев, който през 1979 година става директор.
1974 г.
На 6.02.1974 г. с указ на Народното събрание училището получава името “Людмил Стоянов”.
1976 г.
Първият випуск абитуриенти училището изпраща през 1976 година. Всички отличници на випуска са наградени за пълно отличие със златна значка и часовник, а учениците, завършили с успех от 5,50 до 5,98 – с грамоти и книги.
1978 г.
На 14.02.1978 година е организиран и изнесен първият концерт по случай патронния празник. По-късно това става традиция.
В училището редовно се организират фестивали на "Масовата политическа песен", "Художествената дейност", "Вечери на личното творчество", трудови дни, акции за събиране на вторични суровини, посещения на опери и филми, като масово се включват ученици, учители и родители.
1981 г.
Тържествено се отбелязва с концерт 10 годишния юбилей от създаването на 118. училище.
1983 г.
Като преподавател по математика е назначена г-жа Веселка Георгиева, която по-късно става зам. директор за горен курс. Тази длъжност тя заема до 2013 година, когато се пенсионира и напуска училище.
1985 - 1986 г.
В училището учат 2300 ученици в 72 паралелки. За обучението им отговарят 97 учители. В ХІ клас има 4 паралелки ЕСПУ и 4 паралелки УПК.
1986 г.
За директор е назначена г-жа Илка Ангелова с трима заместник директори: Веселка Георгиева – горен курс, Младенка Маринова – среден курс и Наташа Паризова – начален курс.
1994 г.
В училището се откриват предпрофесионални паралелки по хотелиерство, икономика и мениджмънт, банково дело, растителен дизайн.
1997 г.
Директор става г-жа Наташа Паризова, след като г-жа Илка Ангелова се пенсионира.
1998 г.
През 1998 година директор на 118. СОУ става г-жа Юлия Начева. През същата година в училището се обучават 991 ученици от I до ХІ клас. Сформирани са паралелки с предпрофесионална подготовка по: растителен дизайн и екология, маркетингови комуникации, хотелиерство, банково дело, фирмена администрация, икономика и мениджмънт.
2000 - 2001 г.
През учебната 2000/2001 година броят на учениците намалява и преподавателският състав наброява 61 учители. Поради големия интерес към информационните технологии и чуждите езици се откриват две паралелки с профил "Природоматематически с интензивно изучаване на информатика, английски език и немски език" - прием след VІІ клас.
2002 г.
В горен курс се осъществява прием на още две паралелки по документи след VІІІ клас с профил "Технологичен".
В последните години в училището се обучават ученици в Технологичен профил с изучаване на Информационни технологии и Английски език (с прием след завършен VII клас).
2006 г.
Традиция в училището става провеждането на Коледни и Великденски състезания по английски език и математика.
2008 г.
През 2008 година се възстановява организирането и провеждането на тържествен концерт по повод патронния празник на училището.
2011 г.
На 25 март 2011 година с грандиозен концерт в залата на Военна академия се чества 40 години от основаването на 118. СОУ "Академик Людмил Стоянов".
2013 г.
Заместник директор учебна дейност Анжела Цветкова (2013-2014).
2014 г.
Заместник директор учебна дейност Яна Аврамова-Атанасова (2014-2018).
2016 г.
През месец март 2016 година с грандиозен концерт в залата на Военна академия се чества 45 години от основаването на 118 СУ "Академик Людмил Стоянов".
От 2016-2017 учебна година в училището се обучават ученици в профил "Софтуерни и хардуерни науки" с интензивно изучаване на английски език и втори чужд език - немски език (с прием след завършен VII клас).
2023
118. СУ се включва в списъка на иновативните училища в България.
2024
За директор на Иновативно 118. СУ "Академик Людмил Стоянов" е избрана г-жа Елена Юрукова.
ВЪЗПИТАНИЦИТЕ НА ГИМНАЗИЯТА СА СПЕЦИАЛИСТИ В РАЗЛИЧНИ ОБЛАСТИ:
- Лекари – Мария Лилова, Мая Петрова, Росен Джибирски, Румяна Павлова, Станислав Ценов;
- Актьори и режисьори – Светозар Кокаланов, Андрей Слабаков, Силвия Първанова, Ернестина Шинова, Десислава Знаменова, Христо Шопов;
- Юристи – Петя Стоянова, Павлина Кръстева;
- Районни съдии – Николай Енчев, Красимир Калушев, Вера Чочкова;
- Историци – Маргарита Богунска, Галина Колева;
- Служители на МВР – Димитър Методиев, Христо Минчев;
- Политолози – Лили Богунска, Александър Кенаров;
- Инженери – Христо Кондов, Надежда Шулева;
- Икономисти – Таня Минголова, Николай Недев;
- Микробиолози – Антонио Димитров, Виржиния Тошева и др.
Академик Людмил Стоянов е Людмил Стоянов (Георги Стоянов Златарев), български поет, прозаик, публицист, филолог, литературен критик и преводач.
Роден е на 6 февруари 1886 година в с. Ковачевица, Благоевградска област в семейство на селски учител.
От 20-те години на 20 век развива активна публицистична и литературна дейност. Участва в Балканската и Междусъюзническата война. На фронта заболява от холера.
Напуска този свят на 11 април 1973 година в гр. София.
Литературният му дебют е на страниците на сп. „Художник“, където публикува лирическия цикъл „Замръзнали цветя“. Става съредактор на сп. „Хиперион“ и „Везни“. През 30-те години на 20 век активно участва в антифашистки прояви, в Международния конгрес за защита на културата и мира, който се провежда в Париж през 1935. Обвинен, че не е патриот, жестоко е пребит от офицери, забранено му е да публикува свои творби и статии и е интерниран в Пазарджик, а по-късно и в Сомовит. След 9 септември 1944 г. е назначаван на отговорни длъжности в институциите на изкуството и науката.
Председател е на СБП (1946 – 1949), академик (1946). Директор на Института за българска литература при БАН и един от неговите основатели (1948 г.).
Остава в литературната история с творби като „Меч и слово“ (1917 г.), „Видения на кръстопът“ (1914 г.), както и със следвоенните си произведения, които бележат сериозен прелом в творчеството му – „Холера“, „Сребърната сватба на полковник Матов“ и т.н.
Изявява се и като драматург и преводач. Превежда целия Лермонтов и голяма част от Пушкин, както и руския героичен епос “Песен за похода на Игор”. Преводач е на Толстой, Достоевски, Тургенев, Шекспир, Байрон, Балзак и др.
ПОЕЗИЯ
Ти бе жестока, бе всесилна,
когато в онзи скръбен ден,
към твойта обич всеобилна
пристъпих, майко, изранен.
Ти не изми горещи рани,
сърдечен ропот не приспа,
и мойте скърби неразбрани
осмя пред сляпата тълпа.
У теб не бях аз недостоен,
а може би, най-верен син,
но ти, уви! – палач спокоен –
сред път остави ме самин.
И в мрачни есени и зими,
под дъжд и сняг, под зной и мраз,
аз чувах химн на херувими,
но то не беше твоя глас.
То бяха вопли на безкрайна,
неутолима самота,
пред пепелта на скръбна тайна,
зовяща Бога и смъртта!
Но аз не хвърлих ядна хула
и твоя лик не опетних –
ти моя стон не би дочула,
ни моя окървавен стих.
Ти шествуваше властна, строга,
по своя път богоизбран,
но тук, в сърцето си, до Бога,
аз пазя твоя талисман.
Из него светла обич блика,
звено свещено между нас:
без мене ти си пак велика,
ала без теб – какво съм аз?
Тия стъпки по жълтия пясък
ме извеждат във вашия стан.
Приемете ме в своя керван,
в своя поход към слънце и блясък.
Тайна сила влече ме към вас,
от копнеж по незнайното болен;
поздрав, степ, и сполай ти, о, воля,
конско цвилене, яворов саз!
Ще обходя широкия лагер
по-чевръсто от ваште момци:
под луната ще пеят щурци,
ще ме лъхне среднощната влага.
Като сока на земните жили
ще избликнеш, задрямала кръв,
и ще бъда в игрите ви пръв,
във гонитби край спящи могили.
И, погълнал пустинната шир,
ще избързам при буйния огън,
ще ме срещнат там старците строго,
младежта ще ме викне на пир.
Ще забравя тогаз, може би,
за земята, в която израснах,
дето вихрена младост изгасна,
дето страст и любов похабих.
Не, не искам назад да се върна,
в оня мрак и в ония блата,
да се върна в съня и смъртта,
моят дух дето броди посърнал!
Дето ръфат блуждаеща памет
като псета безсмислени дни…
Дайте, дайте ми ложе-гранит
и възглавница дайте от камък!
Но, във здрача, отпуснал коси,
ще ми шепне незнаен гадател:
– Ще възлюби отново земята
и народа си – блудният син.
Ти чакаш покорна; болят бледо-кървави рани
и ниско небе се навежда с враждебни угрози.
О, спете под тия долини, надежди желани!
Окапвайте в есенна жалост, о, кървави рози!
По стълби гранитни аз слизам, деня догорява,
тъмнеят се кръстове черни и братски могили.
Угасна, угасна без блясък великата слава,
и нощ се разстила – където тръби са тръбили!
А вихър ме брули и носи безрадостна песен,
и вечно, и вечно възпламва горчивия спомен.
О, майко, синът ти с любов е над тебе надвесен,
велик, като теб – като теб, уязвен и бездомен!
Не зная ще зърнем ли слънце и ярки лазури
и ще ли целуне утеха челото ми бледо.
Но пак те обичам, аз вихър съм в твоите бури –
ти падна не в ден на сражение – в ден на победа.
Аз съм последен цар на мойто племе,
на волност царствена последен син!
Аз се венчавах с митри, с диадеми,
но чашата ми пълна бе с пелин.
Душата ми надмина свойто време
затуй, че бях избранник, бях самин;
и никой храбър, никой властелин
от мене скиптъра не ще приеме!
Заспи в праха, душа, в самия ад!
От нас се дигна милостта Господня,
ний – жители на черна преизподня!
Грядущето е хаос непознат,
и с тежестта на векове грамадни
лежат над нас сурови, безпощадни!
О, нощ на града, среброзвездна, безбрежна!
Ти дойде смирена и чакаш метежна;
и тъй безнадеждна, дори не узна
тъжовния взор на далечна луна.
Аз бях като сянка забравена горе,
и вятъра люшкаше димни простори,
а долу града бе тревожен и млад,
пиян и магесан бе нощния град.
И – факли след пира! – последни огньове
догаряха бавно. Но празник чаровен,
не спираха свойте безумни игри
Наслада и Горест – две родни сестри.
Аз плаках за всичко, що вече не помня.
И мъртвия блясък на мисъл бездомна
откройваше мойта самотна страна
с пустинните степи и ледна луна.
Октомврийската вечер ни свари
С тайна, уви – неизповядана,
С тайна, скъпа, като пролетта.
Доизгаснаха късни пожари,
А ти остана все тъй загледана
След заветна мечта…
Ний стояхме високо-високо,
И пред нас и зад нас
Планините бяха мрачни гробници
И града – чудовище,
Което само убива своите рожби.
В тоя миг се издигна, за укор,
Златния сърп на луната
И земята целуна тъй нежно, тъй нежно!
И стана, що бе неизбежно:
Ти се притисна, потръпна, отпусна глава…
И вятъра плачеше в сухата, жълта трева.
Между скръб и надежда
Моя друм ме извежда
Към безродна, безбродна земя :
Дето вихри блуждаят,
Дето сенки ридаят
И душата бленува сама!
Но нататък аз гледам,
И се взирам с неведом
Вкаменен и тъжовен въпрос:
Там са в кърви облени
Мойте дни неживени,
И аз пак ли ненужен съм гост?
Аз стоя при огнище
На безумни и нищи,
Глухо бий погребалния звон;
И върби се навели
Над води онемели,
Не полъхва ни шепот, ни стон.
В тия дебри враждебни
Нашто минало дебне!
О душа – в тая ледна мъгла:
Него ний ще отключим.
С него ний ще обручим
свойте бледни, тъжовни чела!
Където съм аз, не цъфтят
Цветя на невинност, мимози, –
Ни в здрача към мойте чертози
Извежда спасителен път.
Звездата ми спи, и луна
Зад кобна дъбрава заспива,
Татул и пустинна коприва
Пониква от мойта злина.
Там мойто самотно сърдце
Пролива пенлива отрова,
И, смътно възмогнат, отново
Аз кърша безсилно ръце.
И глухо, без ехо, без зов,
През вихри, и горест, и есен,
Залязва, над бездни понесен.
Миража на мойта любов!
Нощта заметна черния покров,
Нощта приспа пустинята, царица!
Но твоя взор е пламенна зорница
И твойто знаме над света – любов.
И с ужаса на поразена жрица
Припадна на открития алков:
Последен стон, последен тръпен зов!
И жадна из нощта зави лъвица.
Но пурпура на устните стои!
И погледа все тъй любов струи,
А образът е бронзово-ахатов.
Среднощний час разлива сън и злато
И бавно шепне, сякаш плаче, Нил,
Астарта възгоряла отразил.
Разлюля гигантски плещи неизгледен Океан
И тризъбеца ми тласна, и понесе се пиян.
Над безбрежната пустиня, „милост, милост, Посейдон”!-
Молят бледни нереиди и смутения тритон.
Белия пожар беснее, рухва яростна вълна
Морските коне лудуват, броди призрачна луна.
И до нея да достигнат, до магичния й път –
Водни планини се дигат и отново се рушат.
Тя се носи из неземни златооблачни дворци,
И в Полукса спрели поглед, бдят изгубени плувци.
Приказка вълшебна шепне снежна пяна на брега
И примръзнали сирени свирят с трепет и тъга.
Утро, утро посребри
Върхове и канари.
И лети неспирен трен
Срещу кървавия ден.
Над гранитен истукан
Бледни рози вият стан.
Бледни рози ще умрат
Под кънтежа на денят!